Тя се загледа в хоризонта. Нежните й мургави бузи се бяха зачервили от изкачването.

Повече за това как използваме бисквитките разберете в нашата Политика за използване на бисквитки. Повече за това как обработваме Вашите данни прочетете в нашата Декларация за поверителност.Съгласявам се

Доказателство за това е богатия материал, които Генев изпраща до Димов с отговори на различни въпроси. Много голяма част от материала Руси Генев е събирал и записвал още с пристигането си като офицер в град Дупница и това не е случайно – по онова време градът, познат още с името Станке Димитров в онези години е един от най-големите центрове на тютюнева търговия у нас.

— Значи го познаваш? — намръщено произнесе Чакъра, раздразнен от вълнението на дъщеря си.

Историята по написването на романа е интересен и бурен момент от литературното пространство на миналия век. Сюжетът, разказан и описан от Димов, също черпи своето вдъхновение от действителни лица и събития, участвали в живота на писателя. Вторият баща на Димов – Руси Генев е тютюнев експерт и изиграва много голяма роля в зараждането на идеята за романа.

Усърдието продължи три месеца и Борис се надяваше на повишение. Но майсторът беше предвидлив човек и не му позволи да мръдне по-нагоре от денкчия. След още три месеца този младеж, благодарение на ума и образованието си, можеше да измести дори директора. Тютюневата търговия процъфтяваше и главните експерти търсеха под дърво и камък такива хора. Един ден майсторът се обезпокои до такава степен, щото намери за по-добре да уволни Борис.

— Умно, но за пакост!… — произнесе Чакъра, като изпусна бавно дима на цигарата си. — И останалите му братя не са цвете за мирисане… Най-големият беше комунист, лежа в затвора и после избяга някъде. А средният и досега скита без работа.

Начало Рубрики Интересни факти Тютюневият свят на Димитър Димов

— Това е добре… — Той я погледна изпитателно, сякаш се мъчеше да анализира нещо в характера й. — Това показва умение да избягваш излишни конфликти.

Боженишки Урвич – един от последните стожери на Втората българска държава

Ирина наведе глава. Не бе нито уморена от пътя, нито оскърбена от постъпката на младежа, а само съзна, че и той беше нищожество — едно от тия провинциални нищожества като учителя по пеене с лъснатата от брилянтин коса, който я ухажваше, като неизвестните драскачи, които й изпращаха анонимни любовни тютюн писма, като цялата тази паплач от мъже с тъпи лица, с грижливо подстригани мустачки и ярки вратовръзки, която вечер се разхождаше по площада и ядеше семки в киното.

Съкровището на Велики Преслав – непознато и често подценявано

Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и фантастични шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал.

Тя слезе долу, закуси и после отново се прибра в стаичката си — чиста като душата й до вчера. Вместо уроците си — тя ги запомваше отлично с едно бързо прочитане в междучасията — свърши „Палми край тропическото море“ и почна „Гирлянди от Хавай“, потъвайки в тръпките на сладостната меланхолия, които събуждаше прочетеното.